В древногръцкия и римския театър терминът първоначално се е отнасял за буквално средство, използвано в сценичните продукции за спускане на актьори на сцената, често представляващи божествена или друга свръхестествена фигура, която се намесва в събитията в пиесата. Тази театрална техника беше използвана за разрешаване на сложни сюжети и конфликти по начин, който изглеждаше чудотворен или извън човешкия контрол.
В съвременното разказване на истории и литературен анализ терминът „deus ex machina“ се използва по-широко, за да опише всяко внезапно и неочаквано разрешение на сложна ситуация или проблем без достатъчно логическо или наративно изграждане. Смята се за слабо или незадоволително сюжетно средство, защото заобикаля естественото развитие и прогрес на историята и може да наруши усещането на читателя за потапяне и достоверност.
Критиците често отхвърлят резолюциите на deus ex machina като евтино или мързеливо разказване на истории, особено когато на въведения елемент или герой липсва подходящо предизвестие или интеграция в сюжета. Въпреки това, когато се използват умело и умерено, моментите от deus ex machina могат да изненадат читателите и да създадат драматично въздействие, особено в жанрове като фентъзи или комедия, където неочакваното може да бъде по-лесно прието.