В Акт II, Сцена II на *Хамлет* на Шекспир, любовното писмо, което Полиний чете наглас за Клаудиус и Гертруда, е написано от самия Хамлет до Офелия.
Писмото е истинско — не фалшифицирано. Полиний се хваща за него като за „доказателство“, за да подкрепи своята теория, че безумието на Хамлет идва от неотговорена любов, надейки да убеди царската двойка, че поведението на Хамлет е безвредна влюбеност, а не политически заплаха.
Този момент разкрива фундаменталното погрешно четене на Полиний: той свежда екзистенциалния кризис на романтично ропотане, пускайки в движение наблюдението, което унищожава Офелия.