„Котелът“ на Артър Милър представя Титуба не просто като сюжетен елемент, а като фигура на дълбока морална сложност. Като порабощена черна жена в пуритански Салем, тя заема най-долното стъбло на ригидна йерархия, насочена от пресечните сили на расизъм и сексизъм. Признанието ѝ за вещерство е наложено чрез физическо насилие – бичването на Парис ѝ оставя малко избор освен да нарича имена, запалвайки истерията, която поглъща общността.
Въпреки това Титуба не е чисто жертва. В моментите ѝ на „вещерство“ – разказване, знание за трави, ритуали от Барбадос – тя заявява мимолетно, опасно овластяване. Тя използва оръжията на потиснатите, за да изсече пространство на автономност, колкото и временно. Когато обвинява другите под натиск, тя става едновременно потисната и потискаща, гласът ѝ оръжейниче от система, отричаща ѝ човечност. Тази двоякост налага на публиката да се изправи пред неудобен въпрос: Кой носи отговорност, когато маргинализираните стават изпълнители на самите структури, които ги подтискат?
Присъствието на Титуба остава като предизвикателство към 단순 наративи за злоба и жертвеност, напомняйки ни, че моралната яснота често се растваря в котела на системната несправедливост.