Архетипичната критика – вкоренена в юнговата психология и литературната теория на Фрай – идентифицира повтарящи се символи, герои и нарративни модели в различните култури. Приключенията на Алиса в Страната на чудесата (1865) е златен рудник за този поглед.
Падението на Алиса в заячята нора = Отделяне (разделяне от обичайния свят). Изпитанията в Страната на чудесата (промяна на размера, абсурдна логика, тираническа кралица) = Инициация. Върнатането до брега на реката = Връщане, преобразувана. Тя печели не дар, а самопознание – прехода от детство до adolescente автономия.
Заячята нора / огледалото = граница между съзнанието и несъзнателното. Белият заек (вестник) я мани да премине. Порталът в митовете (пещери, огледала, реки) маркира психологически преход.
Тревожен, обседнат от времето („Закъснявам!“), води Алиса в хаос. Символизира осъзнаване на смъртността, социални графици, погон за външно потвърждение. Кътът за джаб: механично време срещу време на съня.
Усмивка без кот; появява се и изчезва по воля. Философски („Всички сме луди тук“). Представлява интуиция, неяснота, егото, което наблюдава себе си. Не добро/зло – над морални категории.
„Да им се отсекат главите!“ = неконтролирана власт, ирационална сила, опасност от слепа подчиненост. Неейният двор (картите) = празна йерархия. Възмутието на Алиса („Вие сте просто колода карти!“) = его, конфронтиращо надуваено надего.
Вечен чай, счупено време (винаги 6 ч.). Загадки без отговори. Изповазват рационалния ред, социални конвенции, линейна логика. Поканват да се прегърне абсурдът като освобождение.
Колебанията в размера = нестабилност на идентичността в юношеското време. „Кой си ти?“ (Гъсеницата) = основният развителен въпрос. Тя отговаря на него в края: тя е тази, която решава коя е.
То разкрива, че безсмислицата на Керол не е случайна – тя е структурирана безсмислица, картографска универсалната архитектура на възрастването. Всяко дете пада в заячя нора. Не всички се връщат с усмивка.