Метафизичните поети – Дон, Хербърт, Марвел, Воън, Крашоу (ок. 1590–1670) – отказаха да позволят на метъра да диктува мисълта им. Вместо това те накараха метъра да въплъти ума в движение: свиващ, разширяващ, спъващ, възстановяващ се.
Дон в „The Canonization“ отваря: „For God's sake hold your tongue, and let me love / Or chide my palsy, or my gout.“ Изречението игнорира краищата на стиховете. Метърът съществува; синтаксисът отказва да му се подчинява. Напъгането изпълнява съпротивата на говорителя срещу конвенцията.
„The Collar“ на Хербърт превключва от петаметър към триметър и диметър, докато яростта на говорителя нараства и се срива. Формата оглежда вътрешно състояние. „Child, / You are not mine“ – два съгласника, един стих, един вердикт.
„The Definition of Love“ на Марвел: „As lines, so loves oblique, may well / Themselves in every angle greet.“ Полурими (well/greet) създават съпротива – подходящо за стихотворения за невъзможни геометрии.
Holy Sonnets на Дон звучат като мъж, спорящ с Бог по време на молитва. Ямбовият петаметър е там, но напрегнат от речови ритми: „Batter my heart, three-person'd God.“ Три спондея в ред. Метърът се счупва под духовно насилие.
Метафизичният виц изисква формална ловкост. Ригиден строф не може да въплъти ум, обръщащ се към себе си. Метърът им диша – то не е клетка, а стелаж за мислене. Формата е мисленето.