В първата строфа поетът признава, че често пренебрегва молитвата, въпреки че знае нейната важност. Той признава човешките си слабости и признава, че е разсеян и зает от „бъркотията“ на ежедневието. Въпреки това поетът признава, че молитвата е източник на сила, мир и напътствие и копнее за по-дълбока връзка с божественото.
Във втората строфа поетът признава, че молитвата не е просто молба за услуги или отправяне на молби. Вместо това става въпрос за признаване на божественото в живота на човека и изразяване на благодарност и подчинение на по-висша сила. Поетът размишлява върху мистерията на молитвата и как тя може да пренесе човек в царство отвъд физическия свят.
Третата строфа подчертава трансформиращата сила на молитвата. Поетът преживява моменти, когато усеща дълбока връзка с божественото и усеща чувство на спокойствие и удовлетворение. В тези моменти той осъзнава, че молитвата не е еднопосочна комуникация, а двупосочен диалог, където индивидът не само говори, но и слуша божественото.
В последната строфа поетът признава, че молитвата е пътуване през целия живот и изразява желанието си да продължи да търси по-дълбока връзка с божественото. Той вижда молитвата като средство за преодоляване на ограниченията и достъп до по-високо ниво на духовно разбиране. Стихотворението завършва с мощна инвокация, където поетът умолява божественото да напътства и осветява пътя му, като го води до състояние на вътрешен мир и просветление.
Като цяло „Молитва“ от М. Атар Тахир е дълбоко лична и духовна поема, която изследва трансформиращата сила на молитвата и дълбоката връзка между индивида и божественото.