Стихотворението започва с натрапчив образ на "плюшени мъже", внушаващ повърхностността и изкуствеността на съвременното общество. Говорителят описва как тези мъже се „облягат“ и „изсушават“ гърлата си в напразен опит да намерят удовлетворение и реализация. Усилията им обаче се оказват напразни, тъй като те остават в капана на цикъл на празнота и отчаяние.
Елиът майсторски използва образи, за да предаде кухата и несвързана природа на съществуването. Той нарича мъжете „пълни със слама“ и лишени от „страст или цел“. Думите им се сравняват с „изсъхнали гласове“, а усмивките им с „жест без смисъл“. Говорителят подчертава, че тези мъже са просто празни съдове, лишени от огъня на истинската емоция или дълбочината на истинската връзка.
Стихотворението навлиза по-дълбоко в екзистенциалната криза, пред която са изправени кухите хора. Те осъзнават своята празнота и копнеят за завръщането на силата, страстта и вярата, но изглеждат неспособни да избягат от състоянието си. Те копнеят за „страст“, „мотив“ и „спомен“, които да осмислят живота им, но остават заключени в духовен застой.
Елиът също загатва за загубата на религиозни вярвания и упадъка на традиционните ценности в съвременното общество. Поемата споменава няколко религиозни символа и алюзии, като например „другото царство на смъртта“, което предполага свят отвъд живота, където дори смъртта не предлага утеха. Тонът на оратора е отчаян, докато той оплаква ерозията на вярата и неспособността на съвременното човечество да намери трансцендентност или изкупление.
„Кухите мъже“ кулминира в силно и обезпокоително заключение. Ораторът задава поредица от риторични въпроси, наблягайки на безсмислието на живота и липсата на всякакъв смислен ред. Той заявява, че „очите не са тук“ и „няма живот в това, което е мъртво“, което предполага, че духовната празнота на кухите хора е достигнала точка, от която няма връщане.
Основната тема на поемата е дълбокото чувство на отчуждение и загуба, преживяно от съвременното човечество. „The Hollow Men“ представя мрачна и мрачна визия за свят, в който хората са хванати в капан на цикъл на отчаяние, копнеят за значимост, но не могат да я намерят. Използването на натрапчиви образи и символика от Елиът засилва емоционалното въздействие на поемата, оставяйки у читателите чувство на безпокойство и дълбоко съзерцание на естеството на съществуването.