В свят на сенки, тя стъпва тихо,
Жена, украсена с абаносови конци.
Нейният воал крие скрита привлекателност,
Мистична загадка, вечно чиста.
Нейното присъствие нашепва натрапчива благодат,
Симфония на скръбната прегръдка.
С толкова тих шепот, като нощни въздишки,
Духът й танцува под звездното небе.
Самотата й става верен приятел,
В мрачна елегантност тя наистина надхвърля.
В дълбините на траурното й облекло,
Резид тайни, които разпалват огъня.
Четката на Меланхолията рисува нейното мрачно изкуство,
Платно, което копнее за туптящо сърце.
И все пак под нейния саван емоциите пламват,
Шепнещ шепот в мъртвата нощ.
В това царство на сенки и мрачна мистика,
Жена в черно, нейното присъствие е уникално.
Тя грациозно стъпва, призрачна гледка,
Поема от мрак, забулена в нощта.