В „Заливът“ Нобеловият лауреат Дерек Уолкот използва Мексиканския залив като метафора за изследване на историята, колониализма и връзката на човечеството с природата. Стихотворението се разгъва в три отделни секции:
Говорият описва примамливата страна на Залива: „Заливът развързва своя бирюзов свитък, / Карта на мистерии за развързване.“ Все пак предупреждава за опасност — „измамен морe, / С вихрове и подводни течения.“
Перспективата се премества към европейските колонизатори, които гледаха Залива като „съкровищница на злато, / Сребро, перли и подправки разказваха / За богатство извън въображение“, подчертавайки безжалостното извличане на ресурси.
Стихотворението се връща към настоящето, с Залива като „свидетел на нашите престъпления, / Огледало на нашите най-мрачни времена, / Напомня ни за нашата алчност и срам“. Завършва с молба: „Нека научим от древната мъдрост на Залива, / И да живеем в хармония с jego бряг.“
Уолкот майсторски преплита екологична красота, историческо насилие и призив за устойчиво сътрудничество, предизвиквайки читателите да преразгледат етиката си към природата.