Въпреки че Аня от Зелената къща се разказва в трето лице, Л. М. Монтгъмъри препърква историята с писма, които правят много повече от просто да предават информация – те обогатяват характера, разширяват сюжета и придават историческа автентичност.
Писмата дават на читателите нефилтриран достъп до най-дълбоките мисли на Аня и Диана. Когато Аня пише на Джилбърт по време на университетските години, или когато Диана споделя домакински радости и скърби, ние чуем гласовете им без посредничеството на разказвача. Тези писма разкриват уязвимости, надежди и хумор, които разказването би могло да сглади.
Чрез кореспонденция, Монтгъмъри вмъква задно планово – мъглавата семейна история на Аня, съдбата на родителите ѝ – и намеква за бъдещи амбиции. Едно писмо може да преодолее години, да актуализира събития зад кулисите и да предвещае развития, без да счупи нежния темп на романа.
В началото на 1900 г. писмата бяха жилинката на далечдистанционните отношения. техното включване отразява реалните навици за комуникация на съвременниците на Монтгъмъри, потапяйки читателя в социалната тъкан на епохата. Формалните поздрави, внимателното почерк, очакването за отговор – всичко добавя текстурa.
Писмата на Аня са известно игриви, препързани с драматични фрази и милени малропизми. Отговорите на Диана са равно очарователни. заедно те предоставят комично облекчение и залепват подписа на романа, напомняйки ни, че дори в измислен свят, приятелството цвете на споделен смях.
Далеч от трик, епистоларните елементи са плетени безупречно в разказа, обогатявайки, а не нарушавайки трето-личното перспективата. Те са една от многото причини Аня от Зелената къща да се усеща толкова интично, колкото дневник, и толкова епично, колкото сага.