В последните дни на президентството на Джон Адамс, рутинна административна грешка предизвика едно от най-следствителните правни битки в американската история. Уилям Марбери, верен федералист, е назначен за справедливник за Окръг Колумбия. Неговият наряд, подписан и запечатан, стои недовършен на бюрото на Държавен секретар Джон Маршал, когато Томас Джефърسون заема пост.
Новият държавен секретар на Джефърсон, Джеймс Медисън, отказва да предаде наряда по наредба на президента. Марбери съди, молейки Върховния съд за рит на мандамус за принудителна доставка. Делото поставя Главния съдия Джон Маршал – сам назначен от Адамс и самият чиновник, който не е доставил наряда – в извънредно положение.
В своя блестящ от 1803 г. мнение, Маршал решава, че макар Марбери да има право на своя наряд, Съдът няма власт да издаде рита, защото съответната част от Закона за съдебната система от 1789 е неконституционна. Чрез деклариране на конгресен акт за недействителен, Маршал установява принципа на съдебен контрол – властта на Върховния съд да тълкува Конституцията и да унищожава закони, които са в конфликт с нея.
Въпреки че Марбери никога не получава своя наряд, делото фундаментално оформя американската система от制衡. Днес Marbury v. Madison остава ъгловият камък на конституционното право, потвърждавайки ролята на съдебната власт като съвместен клон на властта, способен да контролира законодателната и изпълнителната превъзходност.