В гръцката трагедия, амартия – фаталната грешка или характериен недостатък на протагониста – не просто се описва. Тя е *изговорена в съществуване*. Диалогът е основното превозно средство, чрез което амартията е разкрита, тествана и в крайна сметка унищожава. Шест критични функции:
Героите изразяват собствената си слепота. Едип отхвърля Тирезиас: „Нямаш сила ни истина. / Слеп си в уши, ум и очи“ (*Едип цар* 370–71). Неговата пирогичност не е разказана – тя се чува в njegov глас.
Хорови оде и пророчески предупреждения създават драматична ирония. Публиката чува гибелта, идваща; героят чува само потвърждение. Касандрины непослушани пророчества в *Агамемнон* правят всеки следващ ред да трепери с предчувствие.
Солилои и агонистични диалози (напр. Антигона срещу Исмена, Креон срещу Хаймон) поставят на сцена гражданската война на душата. Амартията не е статична – тя е жив проводник, искрящ в разговор.
Аристоеловата *катарзис* (изчистване на жалост и страх) изисква свидетелство на последиците от недостатъка в реално време. Гласът на вестника, описващ самоубийството на Йокаста и ослепването на Едип, превръща абстрактната амартия в висерален ужас.
Нито един трагичен герой не е *само* своя недостатък. Реториката на Медея разкрива майчинска любов наред с мъщение. Самоубийствената реч на Аяс чества неговия воински кодекс. Диалогът очеловечава, правейки падането трагично, а не просто наказателно.
Надъвната на публиката информация – поддържана чрез това, което героите *не казват* – създава напрежение в всяка размяна. Ние чуваме как капанат се затваря; те чуват само собствената си логика.
В гръцката трагедия речта *е* действие. Да говориш е да избереш, да разкриеш, да запечатаеш съдба. Амартията живее в редите.