Когато говорим за архитектите на суфражисткото движение, имена като Сьюзан Б. Антони и Елизабет Кейди Стънтон dominerват разговора. Въпреки това Матилда Джозлин Гейдж (1826–1898) стои като равносилна интеликтуална сила – аболиционистка, адвокат за правата на коренните народи и авторка, чиито радикални анализи на институционалния патриархат остават удивително актуални.
Раждена в Цицеро, Ню Йорк, Гейдж расте в домоуство, ценящо интеликтуална строгост и морален мъжественост. Нейният баща, Хезекия Джозлин, е лекар и аболиционист, чийто дом служи като станция на Подземната железница. Тази ранна инсталация в съпротивата на несправедливостта оформя жизненото убеждение на Гейдж, че системите на потискане – базирани на пол, раса или колониално завоевателство – са взаимосвързани.
Магнум опус на Гейдж, Жени, църквата и държавата (1893), представлява обсебна историческа обвинение за сговор между религиозни институции и властвена власт в потискането на жени. Използвайки антропология, теология и правна история, тя проследява ерозията на правата на жени от предихристиянски матрилинейни общности до кодифицирането на канонично право. Работата е толкова контроверзна, че е потисната от самия суфражистки движение, което тя помага да изгради – Антони и Стънтон, bojки да отчуждят религиозни поддръжници, маргинализират приноса на Гейдж в по-късните томове на История на суфражизма на жените.
Нейният по-ранен Катехизис за правата на жените (1868) приема по-прагматичен подход, оформвайки аргументите за суфражизъм в формат въпрос-отговор, предназначен за базови организатори. Междувreme, нейното редакторство на The National Citizen and Ballot Box (1878–1881) предоставя платформа за радикален феменизъм, суверенитет на коренните народи и работнически права – позиции, които я поставят далеч пред нейните съвременници.
Абердинските сатири на Гейдж (1880-те) разкриват брязки виц, насочен срещу политическа лицемерие. Написани под псевдоними, те изразяват претенциите на мъжете-законодатели и съучастничеството на религиозни водачи с сатирична ярост, която предвижда съвременния политически коментар.
Стойно е да се отбележи, че библиографията на Гейдж често се бърка с други автори. Еволюция на жената (1869) принадлежи на Елиза Бърт Гамбъл, докато Порабощението на жените (1869) е семинален либерален феменистки текст на Джон Стюарт Мил. Отличителният принос на Гейдж лежи в нейния структурен анализ: тя твърди, че църквата не е просто отражение на патриархалната култура, а нейният първи архитект – теза, която я отличава както от еволюционната антропология на Гамбъл, така и от утилитарния либерализъм на Мил.
В последни десетилетия учените са възстановили Гейдж на нейното законно място като основателен теоретик на интерсекционалния феменизъм. Нейната настойчивост за правата на коренните народи – тя е усыновена в Вълчя клан на мокъската нация и пише изчерпателно за управлението на Хауденозауни като модел за гендерно равенство – демонстрира обхват на визия, който надхвърля тесните, често расистки параметри на мейнстрийм суфражистката организация.
Матилда Джозлин Гейдж не просто изисква глас; тя изисква пресъздаване на социалния ред. Нейната работа ни поканва да питаме не само кой държи властта, но как институциите, които я легитимизират, са построени – и дали могат да бъдат разглобени.