С моя приятел седяхме един до друг в час по химия. Беше горещ ден и класът беше пълен. Учителят говореше за периодичната таблица и как различни елементи могат да се комбинират, за да образуват различни вещества. Не обръщах много внимание, защото бях разсеян от момчето, което седеше пред мен. Имаше дълга руса коса и много красиви сини очи. Не можех да спра да го гледам.
Приятелят ми разбра, че съм разсеян и ме побутна. "Добре ли си?", попита ме той. — Да — излъгах. — Просто съм уморен. Учителят продължи да говори, а аз продължих да гледам момчето пред мен. Опитвах се да разбера името му, но никъде не го виждах.
Изведнъж учителят ме повика. „Можете ли да ми кажете каква е валентността на кислорода?“ – попита ме той. Изпразних се. Нямах представа. Погледнах приятеля си за помощ, но той беше зает да пише нещо в бележника си. Учителят въздъхна и ми даде отговора.
Чувствах се много смутена и много се изчервих. Не можех да повярвам, че бях задал толкова глупав въпрос. Обещах си никога повече да не се разсейвам в час.
След часа аз и моят приятел напуснахме сградата и се отправихме към дома. Вървяхме мълчаливо и аз все си мислех за момчето от часа по химия. Чудех се дали е нов в училище и дали има приятелка. Не можех да спра да мисля за него.
Когато се прибрахме, разказах на майка ми за случилото се в часа по химия. Той се засмя и ми каза да не се притеснявам. Той ми каза, че всеки прави грешки и че със сигурност ще се поуча от този опит.
Беше прав. Научих се от грешката си и си обещах никога повече да не се разсейвам в час. Обещах си също, че пак ще видя момчето от часа по химия.