Образът на Бетовен, дирижиращ премиерата на деветата си симфония, е иконичен – но не е съвсем точен. До 7 май 1824 г., в Кьортнертортеатър в Виена, Лудвиг ван Бетовен беше дълбоко глух. Той не дирижира, не свири, не пее. Седнал на сцената, обръщал страниците на партитурата, за да даде визуални темпови сигнали на изпълнителите.
Концертмайсторът, Игнац Шупанциг, водил оркестъра. Ролята на Бетовен е bila по същество тази на метроном с пулс – той усещал музиката вътрешно, но не можел да чуе реализацията ѝ.
В края алтовият солист Каролине Унгер нежно завъртяла композитора да гледа публиката. Той видял стоящата овация, маханието на хубавчици, бурищата аплодисменти, които не можел да чуе. Остава едно от най-пронзителните образи в музиката: творецът, свидетелстващ приемането на творението си само чрез зрение.
Бетовен бил пианист в младост, но до 1824 г. неговият изпълнителски път бил давно приключил. Деветата била последна му завършена симфония – дело, зачетено в тишина, родено в въображение, предадено на други. Той я съчинил; не я изпълнил.