Южноафриканското възрастване на Атол Фугард под апартеид фундаментално оформя Боусман и Лена (1969).
Фугард свидетелства принудителни премествания (Закон за групови райони) в Порт Елизабет. Странствието на Боусман и Лена — срутен шак, няма законно място да съществуват — огледала реални изгони на общностите „колорирани“.
Лена се сблъсква с тройно маргинализиране: раса (колорирана), клас (бездомна), пол (домашно бреме). Майка на Фугард водеше пансион; той виждал невидимия женски труд.
Африканс/Английски/Ксоа код-свитчване в пiesaта отразява езиково оцеляване. Фугард пише на английски, но „мисли на الأفриканс“ — улавя каденсите на угнетените.
Боусман насилства Лена; Лена дразни Боусман. Угнетението корумпира и жертвите. Фугард отхвърля чисти герои/злодеи — научил от наблюдение на сътрудници и съпротивници заедно.
Неговарят черен стар човек = свидетел на страданията на „колорираните“. Фугард: „Той е публиката. Той е историята.“
„Аз съм бял южноафриканец, който е живял целия си живот в черна държава... Пьесите ми са моят опит да разбера тази реалност.“
Боусман и Лена = лично свидетелство, превърнато в универсална драма.