Иронията се поражда от факта, че самата амбиция и безпощадност, които са я карали в началото, в крайна сметка се превръщат в нейна гибел. Вината за убийството на Дънкан и обвинението на други за престъплението започва да яде съвестта. Тя става преследвана от видения и започва да преживява епизоди на сомнамбулизъм. Нейната известна сцена на сомнамбулизъм в действие V, където тя се опитва да измие въображаемата кръв от ръцете си, е мощен символ на нейните вътрешни терзания и разгадаването на нейното психическо състояние.
Иронията се засилва от контраста между предишната й увереност и евентуалното й слизане в лудост. Нейният психически срив разкрива крехкостта на нейната сила, тъй като тя се превръща в обикновена сянка на предишното си аз. Тази трансформация от решителна и амбициозна жена в обхванат от вина и психологически сломен индивид служи като трогателно напомняне за последствията от неконтролираната амбиция и разрушителната сила на вината.
Освен това иронията се простира до факта, че лейди Макбет става жертва на собствените си интриги. Желанието й да се освободи от чувството за вина я кара да търси утеха в ходенето насън, но именно по време на тези епизоди тя разкрива вината си и уличава себе си и съпруга си. Самите действия, които предприема, за да избяга от душевните си терзания, я измъчват още повече и подпечатват съдбата й.
Като цяло, иронията в психическото състояние на лейди Макбет се крие в контраста между нейната първоначална сила и решителност и нейната евентуална трансформация в обхванат от вина и разбит индивид. Тя се превръща в предупредителна история за опасностите от амбицията и разрушителните последици от пренебрегването на съвестта.