2. Ситуационна ирония: Абигейл обвинява други невинни хора в магьосничество, за да отвлече вниманието от собствената си афера с Джон Проктър, иронично обвинявайки други в същото престъпление, което тя е извършила.
3. Вербална ирония: В действие II Абигейл се преструва, че е засегната от духове и обвинява Мери Уорън в магьосничество. Мери протестира, че Абигейл лъже, но Абигейл отговаря:„Надявам се, че не се съмнявате в моята преценка.“ Това е иронично, защото Абигейл е тази, която всъщност лъже, и тя обвинява Мери в лъжа.
4. Космическа ирония: Невинните герои в пиесата, като Джон Проктър и Ребека Нърс, в крайна сметка са наказани, докато виновните герои, като Абигейл и Томас Пътнам, имат право да избягат. Това е иронично, защото противоречи на нашите очаквания за справедливост и морал.
5. Историческа ирония: Процесите над вещиците в Салем се основават на реални събития, случили се през 1692 г. Пиесата обаче е написана от Артър Милър през 1953 г., по време на ерата на Маккарти. Пиесата на Милър е алегория на ерата на Маккарти и използва изпитанията на вещиците в Салем, за да коментира опасностите от масовата истерия и злоупотребата с власт.