Сид Вишас не изниква от вакуум. Басистът на Секс Пистолс канализира вълнив съблюсен от музикална агресия, глам естетика и литературно въстание в своята кратка, пламенна кариера. Ето констаellation от влияния, които коват его иконичен нихилизъм.
Иги Поп и The Stooges предоставят суровата, конфронтационна агресия, която става сърцевината на панка. Сид кавърва "No Fun" и интернизира самоунищожителната scénна присъственост на Иги. New York Dolls принасят глам-панк изглед – жанр-смесваща мода, начесана коса и хлътнащ наглас – което прави визуалното въстание толкова важно, колкото и звучното.
Velvet Underground дава тъмен, експериментален ръб, докато MC5 носят политически обем и революционна риторика. Ramones доставят минималистичния три-акордов чертеж, който прави панка достъпен и веден.
Може би най-важното, Джони Ротън – неговият съотборник и фроントмен на Пистолс – оформя сценичната персона на Сид чрез близост и съперничество. Ротъновът хлътнащ интеллект и манипулация на медиите дава шаблон, който Сид едновременно подражава и изкривява.
Извън музиката, Джеймс Дин и Жан Жене предоставят икониката на бунтовника и аутсайдерската литература, които оформят панка като екзистенциално въстание. Динът обречен кул и Женеят славеене на маргинализираните дават на Сид митичен рамка за самоунищожението си.
Гениалността – и трагедията – на Сид лежи в сливането на тези разногласни елементи в единствена, хаотична присъственост. Той не е музикант в традиционния смисъл; е сблъсък на влияния, жив колаж от ДНК-то на панка. Резултатът е иконичен панк нихилизъм: красив, грозен и невъзможно за игнориране.