По време на испанския колониален период във Филипините бяха въведени европейски драматични форми, включително комедия (испанска драма) и опера. Тези влияния се комбинират с местните традиции, за да доведат до появата на нови драматични жанрове, като моро-моро (пиеса, изобразяваща битката между християни и мюсюлмани) и сарзуела филипинка (музикален театрален жанр).
След като Филипините получават независимост от Испания през 1898 г., страната преживява период на културно и художествено развитие, включително в областта на драмата. През този период се появяват филипински драматурзи и режисьори като Аурелио Толентино, Северино Рейес и Хермогенес Илаган, които изследват социални и политически теми в творбите си.
В началото на 20-ти век филипинската драма продължава да процъфтява с появата на нови театрални компании и производството на по-оригинални произведения. През този период се развива и филмът, който се превръща в популярна медия за разказване на истории и драма.
В ерата след Втората световна война филипинската драма претърпява допълнителен растеж и диверсификация с появата на нови жанрове и форми на изразяване. Те включват експериментален театър, обществен театър и театър за деца. Създаването на Културния център на Филипините (CCP) през 1969 г. дава голям тласък на развитието на изкуствата, включително драмата, в страната.
През последните години филипинската драма продължава да се развива и да се адаптира към нови предизвикателства и възможности. Съвременните филипински драматурзи и режисьори изследват широк спектър от теми и проблеми и използват различни театрални техники и стилове. Филипинската драма вече е призната за жизнена и разнообразна форма на изкуство с богата история и обещаващо бъдеще.