Тропът „финално момиче“ доминира в ужаса, но смел подмножество филми отрича дори това студено утешение. Тези филми приключват с тотално унищожение – или неяснота толкова мрачна, че усеща като изчезване.
Шедеврът на Тоб Хоупър оставя Сели Хардъсти да бяга – но финалният образ на Лейтърфейс, tancуващ с веригата си на заря, подсказва, че кошмарът продължава. Продълженията потвърждават: никой наистина не бяга.
Съсноват зомби филм на Джордж Ромеро приключва с Бен, единствен оцелял, застрелян от пози, които го объркват с упьор. Финалният фото-монтаж на неговото тяло, сгорявано, е удушващ удря по расистко и ekzistенциално безнадеждност.
Антарктическия паранойден фестивал на Джон Карпънтер приключва с Макреди и Чайлдс, споделящи бутилка уиски, докато техния лагерь гори – нито един не зная, дали другият е човек. Асимилацията може да е вече спечелила.
Мета-деконструкцията на Дрю Годард буквално приключва света. „Ритуалът“ проваля, Древните се издигат, и човечеството е изтрито – нихилистичен среден пръст към жанровите конвенции.
Аш оцелява, но приятелите му са всички деядлайти, които е наварил да изряза. Продълженията преразказват неговото оцеляване като героичен мит, но оригиналът приключва с камерата, устремена към Аш – подсказвайки неговата гибел.
Премисата – 12 часа легален престъпност – подсказва масов смърт. Филмът се фокусира върху едно семейство, но по-широкият свят е клирница.
Амелия и Самуел оцеляват, но Бабадукът остава в подземието, нахранван и чакащ. „Не можеш да се отървеш от Бабадука“ – траумата е вечна.
Ентититът никога не спира. Финалният кадр на Джей и Пол, дръстящи се за ръце, последвани от далечна фигура, подсказва, че смъртта е само отложена.
Аботите намират начин да се борят, но съществата са легион. Дългосрочно оцеляване остава под въпрос.
Дани оцелява, като приема культа, убил семейството ѝ. Нейната „победа“ е ужасяваща асимилация – малко изход в това.
Бележка: „Няма оцеляли“ може да е субективно, особено при неясни краища. Но тези филми споделят отказ да предложат катарзиса на изход.