Експерименталният филм 70 (вероятно референция към 2016-краткометража на Тимо Новотни или подобно авангардно дело) се отличава чрез радикални формални ограничения:
Камерата е протагонистът (Брайън). Няма превключвания, без реакционни планове на други герои, без всевиждащи ъгли. Виждаме само това, което Брайън вижда – ръце, крака, отражения, свят, филтриран през неговия поглед.
Няма монтаж. Няма временски скокове. Един ден се разгръща в реална продължителност (или видимо реално време). Гледателят преживява продължителността както героят – скука, напрежение, чакане, внезапно насилие.
Синтетизирана, дрон-тежка, не мелодична музика. Няма тематични лайтмотиви. Звуковият дизайн се слива с партитурата: жън на уреди, далечни сирени, дъхане на Брайън. Създава поддържано непокойство – аудиалният еквивалент на визуалното ограничение.
Поглъщане без идентификация. Вие сте заключен в сенсориума на Брайън, но ви е отказван достъп до неговото интериор. Филмът е преживяването на ограничена перспектива. Остава, защото отказва утехата на монтажа.
Ако се позовавате на друг "70" (фул филм, инсталация, регионален), уточнете – но тези черти дефинират поджанра реално-време/първо лице.