Шекспиров Отелло (ок. 1603) вдъхновява множество филмови адаптации – Уорсън Уелс (1951), Стюърт Бърдж (1965, с Оливие), Оливър Паркър (1995, Фишбърн/Брана), и други. Всеки превод от сцена на екран включва фундаментални промени.
Театър: незабавен, неповторим, споделен prostor/време. Филм: записан, редактируем, възпроизводим, камерно-медиирана перспектива.
Филмовете отрязват 30–50% от текста (пьесата трае ~3.5 часа некътнато). Сценките се пререждат за визуална логика; монолозите стават влезоверсии или неми крайни планове; извънсценни събития (циклона на Кипър, убийството в спалнята) се показват.
Кинематография, осветление, продуктов дизайн и локации (Венеция, Кипър) създават конкретен свят, който пьесата само евикира чрез език. Платеното, свещената светлина, военните униформи – стават видими значители.
Филмът позволява расова автентичност (Фишбърн като Отелло, 1995) невъзможна в ранния театър. Крайните планове улавят микро-изрази – треперене на ревност, миг на съмнение – които театърът разширява за последния ред.
Филмът трае 2–2.5 часа. Театралните паузи, смяна на декори, реакции на публиката се елиминират. Нарративният моментум се ускорява.
Театър: колективна, отзивчива, общ дишан. Филм: индивидуална, контролирана, повтаряема. "Четвъртата стена" става обектив.
Оригинални саундтраци (Царатруста, Найман), звуков дизайн (буря, пушка), специјални ефекти (кръв, огън), монтаж – инструменти, които Шекспир никога не е имал, но вероятно би е експлоатирал.
Въпреки разликите, гръбначът остава: корозията на Яго, благородната क्रхкост на Отелло, радикална невиновност на Деzdemона, трагедията на любов, оръжие от подозрение. Всеки медиум служи на този гръбнач по-различно.