Когато The Asylum пусна Титаник II през 2010 г., то не беше продължение на блокбастъра на Джеймс Кэмерън от 1997 г. – то беше „мокбастър“, нискобюджетен филм, предназначен да капитализира върху разпознаването на името. Премисата: реплика на кораба, Титаник II, заминава на 100-ата годишнина от оригиналната катастрофа, само за да се сблъска с нова катастрофа, предизвикана от цунами, хвърлящ айсберг в пътя му.
Критици и публичност единодушно съдиха за безнадеждни производствени стойности, деривативен сценарий и смешни спец ефекти. Актьорската игра е дървенина, декорите явно изглеждат като преоблечени коридори, а CGI айсберг/цунами секвенциите напомнят на катулки от видео игри от ранните 2000. Филмът държа редовен 0% критичен резултат в Rotten Tomatoes и постоянно се класира в дъното на IMDb Bottom 100.
Обаче любопитен феномен обгръща Титаник II. Подмножество гледатели го прегръщат точно заради некомпетентността му. Вечери за лоши филми, питейни игри и иронични прегледи му дадоха култов втори живот. Бизнес моделът на The Asylum – изкарване на Sharknado, Atlantic Rim, Transmorphers – се базира на тази двойна публика: онези, които го бъркат за истинското нещо, и онези, които гледат, за да се смеят.
Е ли най-лошият филм въвегда? Това е субективно. Plan 9 from Outer Space, The Room и Birdemic имат ясни страни. Но Титаник II стои като квинтесенциален пример за циничен, конвейерен филм – доказателство, че заглавието само по себе не прави филм.