Ингмар Бергман, шведският филмови създател, отговорен за такива ландмарк филми като „Седмия печат“ и „Диви ягоди“, е най-известен, според списание „Time“, като любим режисьор на Уди Алън. Въпреки това, Бергман е в голяма степен заслужаващ за принасянето на високохудожествени филмови стилове към по-широка публика през 1950-те, 60-те и по-късно. Ключови за неговите филми бяха первазивния, отличителен стил, с филмови техники, закоренени в стилистическите движения на периода, както и иновативни устройства, използвани за комуникация на неговите екзистенциални теми.
Между 1944 и 1953 г., ранните филмове на Бергман („Мъчение“, „Криза“ и „Лятно междувреме“) отразяват техниките и стила на италиански неореалистични филмови създатели, като Роберто Росселини и Микеланджело Антониони. Въпреки че има широк, динамичен дефиниция за този жанр на филмово създаване, той най-лесно се характеризира от елементи като снимане на локация (в противовест на декор) и използване на реални хора вместо професионални актьори. За Бергман, „спомен“ беше важен стилистичен прием на този период, при който изобразявания на миналото на героите имат директно влияние върху нарратива на филма.
По-късно в кариерата си, Бергман усвоява стилистични техники, които са по-директно изразителни за тревожната психика на неговите герои. Той се присъжда елементи на германския експресионизъм, за да комуникира, както Уди Алън го изразява, „еротични садо-мазохистични подтона“ с „поетично черно-бяла фотография“. Този „метафизичен“ период от 1956 до 1964 г. произвежда филмите, за които Бергман е най-известен днес („Седмия печат“ сред тях). Бергман изобразява екзистенциален страх чрез образи на голи пейзажи и, в случая на „Диви ягоди“, часовник без стрелки. В есе за „New York Times“, Стивън Холден твърди, че Бергман, повече от всеки от неговите съвременници, е бил най-близко в контакт с „интелектуалните течове на деня“, по-конкретно Сартр и Фройд.
Стивън Холден описва изглежда на много филмове на Бергман като излъчващи „студено зимно светло… от слънце ниско на хоризонта“, предоставяйки усещане за „време, течащо бързо и тъмни сенки, събиращи се“. Тази техника беше тематично в съответствие с съдържанието на неговите филми, особено техния религиозен страх. Както бележи Холден, „търсене на Слънцето“ във филм на Бергман „е равносилно на търсене на Бог“. Бергман също позволява на своя обектив да блуждава, нещо, което Уди Алън описва като „оригинален, хипнотичен камерен стил“, който придава „сънно“ качество на нарративите му.
По време на метафизичния период на Бергман, стилът, който Фондацията „Ингмар Бергман“ дойде да нарича неговата дефинираща техника, започна да приема форма: „некомпромисната употреба на къс план“. Това оформление на кадра представя единствен обект под близо проучване, доминиращ целия екран. Къс планът често се използва за лица на герои или обекти от тематично значение. Уди Алън твърди, че това преобладване на употреба никога не беше правено в киното преди. В интервю за „Time“ списание, Алън каза: „Той постави камерата на лицето на един човек къс и я остави там, и просто я остави там и я остави там. Беше обратното на онова, което се учиш да правиш в филмова школа, но беше еномно ефективно и забавно.“