Arts >> Изкуство и развлечения >  >> Филми и телевизия >> Филми

Драматични ефекти с заум

Заумният обектив, технически наречен парфокален обектив, позволява промяна на фокусната дистанция на обектива, като запазва фокуса. Първият такъв обектив е изобретен в началото на 20-ти век, но не е използван във филми до 1940-те години. Драматичното използване на заума набрава популярност през 1950-те и 60-те и достигна своя връх в 1970-те. Днес е виждат като известно остарела техника, но все още се появява в стилизирани филми.

Ранна употреба на заума

В началото филмовите създатели опитвали да скрият използването на заумен обектив по време на заснемане, маскирайки го с движеща се платформа или панорамиране. Заумът е считаен за неестествен ефект в ера, когато малко филмови създатели търсели да привличат вниманието към филмовата фотография. Алфред Хичкок е пионер в драматичното използване на заумния обектив, първи в „Заплена“ (1945) и най-известно в „Замъгленост“ (1958). Любимото на Хичкок използване на обектива е т.нар. „обратен заум“ или „доли заум“, при който камерата се движи физически в едно направление, а обективът зуума в другото, създавайки съществено дезориентиращ ефект.

Заумът набира популярност

Чуждестранни и арт-хаус режисьори на 1960-те започнаха да показват по-голяма комфортност с разновидни фотографски техники, и заумният обектив стана любима играчка на тези филмови създатели. Японският режисьор Акира Куросава използва заума с голям ефект в много от своите екшън филми, особено „Йоджимбо“ (1961). Руският филмови създател Андрей Тарковски използва заума за по-мистичен ефект, незабележимо променяйки перспективите върху сцена за артистично въздействие. Американският режисьор Роберт Алтман започна да използва заумния обектив, за да изолира индивидуални разговори в големи групови сцени.

Златната ера на заума

Към 1970-те, заумният обектив беше широко използван както в чуждестранното, така и в американското кино. Продюсерите го обичаха, защото един заумен обектив може да репликира много различни прайм обективи, спестявайки на наеми. Режисьорите го предпочитаха заради неговата гъвкавост – можеха да променят план за просто минути. Кинематографистите се роптаха от намалената beeld качество и загуба на светлина, но трендът продължи, като режисьори като Станили Кюбрик, Франсис Форд Копола и Питер Богданович го използват широко във своите филми. Допълнително техниката се разпространи до по-ефтини жанрови филми, при които изключително бързите „кръш зумове“ станаха основен елемент на хонконгските екшън филми.

Пост-заум ера

Толкова честа беше употребата на заума в 1970-те, че техниката оттогава стана кратък код за стила на онова време. От 1980-те насам, режисьорите се преместиха към прайм обективи, особено широкоуглови. Режисьори като Стивън С필берг и Джеймс Кемърън използват заума само рязко, предпочитайки по-класически холивудски стил. От време на време, филмови създатели като Куентин Тарантино или Уес Андерсън ще използват забележим заум ефект в самосъзнателен стилизиран начин, често създавайки асоциация с 1970-те, както Тарантино в своя пастил филм „Убийца Бил“ (2003).

Филми

Related Categories