* Вечност и уместност: За Пикасо едно наистина значимо произведение на изкуството надхвърля ограниченията на периода на неговото създаване и говори директно на зрителя в настоящия момент. Не става въпрос за исторически контекст или културен произход; става въпрос за способността на произведението да резонира с непосредственото преживяване на зрителя и да предизвика емоция, мисъл или интроспекция.
* Активно ангажиране: Пикасо вярваше, че изкуството трябва да бъде диалог, а не монолог. Зрителят трябва да се ангажира активно с работата, като внесе своята собствена интерпретация и опит. Ако произведението не успее да се свърже със зрителя в настоящето, то остава в капан в миналото, лишено от истински смисъл.
* Подход, ориентиран към настоящето: Това твърдение подчертава фокуса на Пикасо върху непосредствеността на художественото преживяване. Той беше твърд защитник на модернизма и вярваше, че изкуството трябва да отразява съвременния свят, а не просто да имитира минали стилове.
Важно е обаче да се отбележи, че изявлението на Пикасо е отворено за тълкуване и може да се разглежда по различни начини:
* Субективност: Това, което един човек смята за „настоящо“ или „релевантно“, може да се различава от друг. Изкуството е субективно и няма единно, общоприето тълкуване.
* Исторически контекст: Докато Пикасо наблягаше на настоящето, той също така признаваше важността на миналото. Много от творбите му черпят вдъхновение от исторически стилове и традиции, които след това той преосмисля и преосмисля за модерната епоха.
В крайна сметка изявлението на Пикасо е провокативно, което ни предизвиква да преразгледаме нашето разбиране за изкуството и връзката му с времето. Това предполага, че изкуството не е просто реликва от миналото, а продължаващ диалог между художника, произведението на изкуството и зрителя в настоящия момент.